Бърно е вторият по големина град в Чехия. Нещо като нашия Пловдив само, че с по-голяма територия и сякаш с по-малко на брой население. Не знам защо в заглавието реших да съчетая, мечтите със спокойствието, имайки предвид, че мечтите са нещо лично, а спокойствието е относително понятие. В Бърно обаче определено можете да се насладите и на двете....ако разбира се, т.нар. урбанистичен пейзаж ви влезе в кръвната група.
Едно е сугирно - в Бърно има липса на някои неща, които при нас изобилстват, като например многото коли, купища боклук, денонощните магазини, както и пияниците по улиците вечер. Човек би казал въпрос на избор, и с право. Но наистина е приятно, когато видиш, че тротоарът е изметен, а вечер можеш да се прибираш пеша без притеснения.
Пътуването беше изтощително - около 20 ч. с автобус, затова пък успях да видя и други страни, макар и от прозореца на рейса - Сърбия, Унгария, Словакия...май стига. И да ви кажа съвсем не е за пренебрегване нашият Балкански полуостров, хубав си е.
Неизвестността бе предизвикана от факта, че трябваше да се срещна с хора, които не познавам, както и да отида някъде, където никога не съм била. А там, както се оказа, човек разбира местните, защото говори славянски език, а май най-вече защото е учил други такива. Чехите обаче, както и много други "братя славяни", трудно отбират от нашия акцент.
Все ще трябва някъде да изброя и нещо негативно, не може всичко да е розово. Храната им не е за завиждане - българската кухня е по-хубава, поне по мое мнение. Виж бирата....това е друга тема, там са ни успешни конкуренти. Що се отнася до нравите на хората, не съм сигурна, че са мой тип, макар да няма нещо, което да изтъкна като недостатък - и все пак, липсва балканската емоционалност. Да, вярно, чехите са далеч по-единни и по-сплотени от нас и познатият синдром на "вълка единак" или "всеки косъм на свое мнение" там го няма. Няма я обаче и така познатата ни емоционалност и духовитост, още една причина да съм "за" положителното във всички балкански държави.
Разбира се, тези впечатления са си лично мои и всеки има право на други. Ще споделя обаче още нещо, което ми се струва актуално с оглед на настоящата българска действителност и медийно отразяване (взех да звуча твърде сериозно...). Не мисля, че е вярно, че сме далеч от така бленувания Европейски съюз. Каквото и да говорят в медийното пространство, каквито и да са критериите на институции, представлявани от Ханс Фликеншийлд, Оли Рен и Жозе Барозу, щом Чехия и Словакия се върнаха в Европа не само географски, значи и ние можем. Е, да, по-просветените ще кажат, че това е въпрос на международна политика, факт е обаче, че новоприетите в ЕС са си съвсем нормални, при тях не е толкова скъпо, колкото си мислим, а не е и чак толкова различно. Вярно е също така, че полъхът на някогашен социализъм, или както искайте го наричайте, още се усеща и в централната част на континента, който имаме честта да обитаваме.
Ами остава да дерзаем - към осъществяването на поредните мечти.
Тук е мястото да отбележа, че да, отдавна трябваше да съм публикувала този пост, но... (няма да изброявам подробно оправданията) и второ, точно днес той стана възможен след като снимките, които исках да го придружават, успяха да стигнат до така наречения ми персонален компютър (в превод РС) благодарение на личния ми хардуерен специалист.
