Боли ма крачето

Пиша щот ме боли крачето (дясното) след едно навехване и една дива нощ:)
Тъй значи в петък, вчера, си изкълчих глезена доста гадно на работа. Просто си скачах класически по стълбите през 5 стъпала както обикновено го правя, ама тоя път такелажа, нивелацията и скоростта на вятъра просто ги сметнах грешно и като се приземих стъпих на криво :(
После ми боля малко и спря, ама по късно се започна сериозна болежка. В един момент седях 20 минути с лед, а после почна фирменото парти. То си беше с яко манджа и пиене, тъй като бяха дошли на гости 13 developers от унгарския офис. Най-важното е, че имаше и DJ, който, доволен съм да отбележа, си вършеше доста добре работата - пусна много стари, по-малко нови парчета и въобще беше супер. Аз пък си пийнах и като почнахме най-дивите там едни танции.. Страхотия! Беше много яко. После ходих пеша до Студентски град, спах там и тая сутрин не можах да си стъпя на крака! Голема болка - е питайте Кестена, тя ще потвърди. Както и да е. Минах през Пирогов и след малко чакане и една рентгенова снимка доктора ме извика и каза: "Трябва да ви съобщя изключително неприятната вест,... че ви няма нищо!" Е разбих се от кеф :). Че пукнат глезен би било ужасно!
Та пичове ( и в женски род също :)) викам си - що трябваше да ми се случва това??? Като си спомня, че миналата година бях 2 месеца с патерици!!! Ама като се замисля пак, както казва баба - малкия дявол, ще ме поболи 1 седмица и ще ми мине! Та сега си слушам моите любими Queen за болкоуспкоително и се радвам че все пак леко се разминах!
Между другото - много ви обичам всички, ама много :) !

В очакване на непознатото

Когато излизате от София с кола, не забравяйте да си сложите "винетка"...на предното стъкло (долу вдясно, както е показано на картинката) - от известно време насам е задължително. Честно да си призная за мен тази дума винаги се е римувала със същото, само че с "м". Може би не съм дорасла да разбера така модерното напоследък "европейско" мислене и често си задавам въпроса защо трябва да плащаме за пътища като те и без това са в окаяно състояние. Сигурно не съм единствиният, който се пита това. Но съгласете се, че когато пътувате, някак си звучи смешно след всеки град, който прекосявате, да ви замерят с табела "винетка". Цяло лято питах колко пъти е нужно да си я лепим по стъклото...шофьорът от къде ще гледа, за навигатора да не говорим.

Пътуването по дълги пътища си има и хубавите страни, една от които се състои в това, че ако дестинацията ви излиза от КПП Кулата, Капитан Андреево или някой друг пункт, да речем софийското летище, и не сте с кола, значи проблемът с ммм винетката отпада...

Тук обаче започва началото на непознатото, на това, което човек никога не е виждал, както и на хилядите нови представи, които ще си създаде. Тръпката е....ужасяваща, странна, различна, нова, а най-предизвикателното е, че не знаеш какво те чака. Живеещ с мисълта, че трябва да е положително, приятно, красиво, нали си турист или поне не отиваш на заточение... Стискаш палци всичко да е наред. Приготвяш си багажа с естествената мисъл, че нещо все ще забравиш, няма как. И чакаш да се изтърколят още 24 часа.

Е, с две думи - отивам надалеч. Повече не знам какво да кажа, защото разказът ще е по-ефектен и смислен, когато се върна. Надявам се със снимки. Впечатленията вървят изначално.

Малка грAмотевична буричка през 2450 г.

Няма грешка в заглавието. Денят е от онези, в които ставаш и не знаеш кое ти е дошло в повечко - алокохолът или липсата на достатъчно сън. И то втори поред такъв ден.

В така наречения Inbox на личната ми поща от няколко месеца насам на първо място седи няк'ва си покана да се add-на към еди кой си сайт, пратена ми от един приятел. И там си стои постоянно, новите писма се нареждат под нея. Така и не съм отговорила. Чак днес обаче забелязах, че датата на мейла е 27.02.1937 г. ?!~?!?! Тогава и баба ми не е имала поща! Електронна! Знам, че това е комп, с нет, с бъгове, ама нещо взе да ми идва в повече след като тъп сименс С45 не се отказва от идеята, че годината е 2450-та.... когато и пра-пра-пра-пра внуците на little John няма да са родени, цитирам. В един момент нещата далеч взеха да надминават сюжета на "Back to the future".

В този прекрасен септемврийски петък ужасно много странности си изсипаха. Имаше дори и лоши новини, примесени с носталгия. Добре, че не е петък 13-ти, че последния, който мина през май, не искам да си го спомням, затова няма и да го описвам.

А освен това си имам и нова мисия, с която да занимавам акъла си - да се слея някак си със статута на "малка гръмотевична буричка", който получих тази сутрин. Не както в приказките обаче, вместо официално да пристигне негово величество Ураганът да ми го връчи с божа заповед, намина някакъв си Морски бриз, при това твърдеше, че бил от скромните и тихите. Погледнах учудено, позамислих се защо ми носят подобен род титла. И точно както Азирафейл получава заповеди в "Добри поличби" на Пратчет, така и на мен ми подшушнаха свише, че от време на време съм бучала и фучала и съм отнасяла всичко, та затова съм си спечелила въпросния приз. Е, живот! В който никога не си сигурен какво ще ти се случи утре. Я да си поживея днес, че през 2450-та кой знае какво ме чака.

Dream or reality?

Няма нищо по-хубаво от това да се събудиш сутрин с мисълта, колко приятен сън си сънувал, а в кухнята да те чака любим човек с чаша кафе. Още по-хубаво става, когато се окаже, че това не е било сън, а реална случка от предния ден. Тройно по-добре е, когато всичко това ти се случи 2-3 сутрини подред.

За жалост обаче усещанията от подобни преживявания преминават толкова бързо, когато започне гадното софийско ежедневие, че някъде към следобяд вече почваш да си задаваш въпроса дали наистина хубавото преживяване е било сън или пък е било реалност, толкова неочаквана, че ти се е сторила като на сън.

Много сложно ли го казах? Страхувам се, че ако се бях опитала да го кажа по-просто, щяха да ми трябват около 36 страници и половина поне, за да го опиша по дата, час, място и време... Та предпочетох по-краткия вариант.

С течение на гадния ден, който се оказва и първият от може би най-кратката работна седмица в годината, ти се случват и куп други глупости от сорта на индивид от партията на "простите хора", който си позволява да крещи по имейл, че той е великият, а ние сме простата сган. После се оказва, че професорите от ТУ продължават да бъдат това, което бяха. И в един момент ти остава само ако може, денят по-бързо да се изниже.

Докато чакаш финала на неприятното бягане с препятствия защо пък да не си припомниш разликата между "pedir" и "preguntar" в испанския. Какво друго му остава начовек?!