Сътворението или луд умора няма

Открийте разликите в картинките :-) Колко трябва да са ли? Сигурно около двааасе, ако не и повече. Всъщност разликите са толкова, колкота вие си прецените, според инженерната ви мисъл. Ако нямате такава (споко, тя не е задължителна като личната карта), пробвайте с друга мисъл.

Стана въпрос из блоговото пространство за динамичния живот, многото напън, до какво води това и т.н. Понякога води до удовлетворение, когато човек постигне желаното, например - построява си стена (вдясно на каритнката) . Много работа, много пот, много сили, ама после си доволен. Друг път води до фразата "Луд умора нема, само се..." - сещайте се. И това май е случаят, когато тухлите от лявата картинка не успеят да се подредят по начина, показан на дясната. Логично!

Аз обаче се замислих над нещо друго. Без значение дали обичаме данимичния, ленивия, неочаквания, бруталния или някакъв друг вид живот, нещата винаги опират до някакъв вид творчество. Защото всеки един на тази земя, вече синя като портокал, има нужда нещо да съТВОРЯва. Дори и да опитвате, най-вероятно няма да успеете да ме убедите в противното. Мисля си, че дори когато човек сутрин си прави кафе, а вечер си отваря бирата, това също е един вид творчество - нещо постигаш. Е, разбира си, има и такива индивиди, които не оставят нищо зад себе си, освен когато клекнат.... Но не мисля, че има защо тях да обсъждаме.

Така че всъщност май няма значение дали си даваш много зор или не. Ако постигаш това, което искаш и целта си заслужава средствата, даааа - после определено си отдъхваш удовлетворен на бира с приятели. Ако обаче не виждаш никакъв или почти никакъв смисъл в това, което извършваш ежедневно, някой постоянно те юрка, всичко вече ти е писнало тотално, тогава както се казва "нема сми". А едни такива дейности често водят до т.нар. тегав живот, депресивно настроние, когато дори и бирата с приятели не помага.

И като се замисли човек, животът стана толкова динамичен, че ако не можеш бързо да отреагираш на ситуация или пък твърде дълго стоиш на кръстопът...., нищо не печелиш. Струва ми се, че вече съвсем очевидно всички започнахме да участваме в "риалити" шоуто на живота си, а след време в учебниците по история ще пише как се е отразило това на живеещите в началото на 21 век. Ние, най-вероятно, няма да доживеем да го прочетем, затова най-добре е май поне да си го изживеем.

Щастието и нещастието от напрежението в живота

Колко малко му трябва на човек за да е щастлив? Хубава музика? Малко питие с добри приятели? Малко планина (природа, море)? Не знам, обаче напоследък тези хубави моменти ми липсват.

Показателен е факта, че се каня да пиша в блога от 1 седмица и все не остава време! Когато бях първи курс в университета работех като сервитьор два месеца - редовно спях по 4 часа, ходех на всички лекции и упражнения и имах чуството че енергията ми никога няма да намалее. Е да, ама напоследък взех да се успивам масово!! Случи ми се към 10 пъти за последните 3 седмици! И сега майка ми става всяка сутрин за да е сигурна че ще стана! Егати чудото. Право да си кажа втръсна ми да се пъна!

Ама ако го карам само на лентяйство какво ще правя?? И така - питам ви - изпитвате ли удоволствие от това да се напъвате яко, да се блъскате всеки ден и въобще обичате ли трудностите? Щото аз още преди две години установих едно - почна ли да имам твърде малко неща за вършене, няма ли напрежение и дебилна динамика в ежедневието ми, няма ли опасност да се разкъсам на 15 парчета - просто всичко почва да става лежерно, включително психиката ми, волята ми и мозъка ми. Напоследък почнах да се съмнявам в това но все още съм му верен до край. А и според мен сред толкова много напрежение и работа - когато най накрая стигнеш до момента в който пиеш бира с приятели удоволствието е несравнимо. Та стигам до извода, че щастието е да можеш да си дадеш заслужен отдих в една вихрушка от лудница (ако приемате странния ми израз, ако не – измислете си друг:)) и тогава да видиш до къде си стигнал. Да се порадваш на момента. Да покажеш пълната си обич към тези които виждаш по-рядко просто щот ти липсва време. И щот не можеш да ги виждаш често. Понякога боли от това, но така или иначе живота е винаги непредвидим (и динамичен, когато ние си го направим такъв).

Е, кажете, обичате ли напржението до крайния предел на възможностите ви? Щастливи ли сте от това, когато то се случва?

На мен колкото и да ми тежи, 100 пъти повече ми тежи бавния и монотонен живот, който трудно може да те изненада, който не може да ти поднесе силни емоции и динамика. Прост иначе ми е скучно :) Та затова съм щастлив от това. Бе въобще обичам си живота барабар с трудностите и гадостите. Те са ми малката горчилка, напомнща кое е сладко в живота и кое си струва, това което обостря вкуса ми за живота.

Бърно - градът на мечтите и.... спокойствието

Бърно е вторият по големина град в Чехия. Нещо като нашия Пловдив само, че с по-голяма територия и сякаш с по-малко на брой население. Не знам защо в заглавието реших да съчетая, мечтите със спокойствието, имайки предвид, че мечтите са нещо лично, а спокойствието е относително понятие. В Бърно обаче определено можете да се насладите и на двете....ако разбира се, т.нар. урбанистичен пейзаж ви влезе в кръвната група.

Едно е сугирно - в Бърно има липса на някои неща, които при нас изобилстват, като например многото коли, купища боклук, денонощните магазини, както и пияниците по улиците вечер. Човек би казал въпрос на избор, и с право. Но наистина е приятно, когато видиш, че тротоарът е изметен, а вечер можеш да се прибираш пеша без притеснения.

Пътуването беше изтощително - около 20 ч. с автобус, затова пък успях да видя и други страни, макар и от прозореца на рейса - Сърбия, Унгария, Словакия...май стига. И да ви кажа съвсем не е за пренебрегване нашият Балкански полуостров, хубав си е.

Неизвестността бе предизвикана от факта, че трябваше да се срещна с хора, които не познавам, както и да отида някъде, където никога не съм била. А там, както се оказа, човек разбира местните, защото говори славянски език, а май най-вече защото е учил други такива. Чехите обаче, както и много други "братя славяни", трудно отбират от нашия акцент.

Все ще трябва някъде да изброя и нещо негативно, не може всичко да е розово. Храната им не е за завиждане - българската кухня е по-хубава, поне по мое мнение. Виж бирата....това е друга тема, там са ни успешни конкуренти. Що се отнася до нравите на хората, не съм сигурна, че са мой тип, макар да няма нещо, което да изтъкна като недостатък - и все пак, липсва балканската емоционалност. Да, вярно, чехите са далеч по-единни и по-сплотени от нас и познатият синдром на "вълка единак" или "всеки косъм на свое мнение" там го няма. Няма я обаче и така познатата ни емоционалност и духовитост, още една причина да съм "за" положителното във всички балкански държави.

Разбира се, тези впечатления са си лично мои и всеки има право на други. Ще споделя обаче още нещо, което ми се струва актуално с оглед на настоящата българска действителност и медийно отразяване (взех да звуча твърде сериозно...). Не мисля, че е вярно, че сме далеч от така бленувания Европейски съюз. Каквото и да говорят в медийното пространство, каквито и да са критериите на институции, представлявани от Ханс Фликеншийлд, Оли Рен и Жозе Барозу, щом Чехия и Словакия се върнаха в Европа не само географски, значи и ние можем. Е, да, по-просветените ще кажат, че това е въпрос на международна политика, факт е обаче, че новоприетите в ЕС са си съвсем нормални, при тях не е толкова скъпо, колкото си мислим, а не е и чак толкова различно. Вярно е също така, че полъхът на някогашен социализъм, или както искайте го наричайте, още се усеща и в централната част на континента, който имаме честта да обитаваме.

Ами остава да дерзаем - към осъществяването на поредните мечти.

Тук е мястото да отбележа, че да, отдавна трябваше да съм публикувала този пост, но... (няма да изброявам подробно оправданията) и второ, точно днес той стана възможен след като снимките, които исках да го придружават, успяха да стигнат до така наречения ми персонален компютър (в превод РС) благодарение на личния ми хардуерен специалист.